Божурище

Селището е наречено Божурище заради многото диви божури в поляните около него. Основан е около кавалерийско военно поделение.
С решение на Министерски съвет №786 от 11 август 1997 г. село Божурище, община Божурище, Софийска област е обявено за град.

Българската авиация започва от Божурище.
Най-старото наше летище е на почти сто години.

Равнината край софийското село Божурище привлича погледа на командването на българската военна авиация още при нейното създаване. През 1913 г. там са построени хангар и служебни сгради. Временното полево летище северно от Централна гара София е пребазирано през 1914 г. край Божурище. Неоценима заслуга за изграждането му като модерна за времето авиационна база има първият български дипломиран пилот - майор Симеон Петров. Той успява да убеди висшето военно началство за едно мащабно за възможностите на страната строителство. Така на 24 юни 1917 г. е положен основният камък на модерната аеропланна работилница, където по-късно ще се произвеждат и българските самолети с марката "ДАР". Редом с нея са построени и четири огромни железобетонни хангара, административни и жилищни постройки и съоръжения, необходими за едно летище, отговарящо на изискванията на развиващата се с бурни темпове авиация. Създадената авиационна база дава условия за откриване на Аеропланно училище за летци и технически кадри. За обезпечаване на летателната дейност има метеорологическа и радионавигационна служби. Обширното поле се оказва много подходящо за всички типове тогавашни самолети без ограничение на скорост и тегло. Подходите на излитане и кацане са много добри и за начинаещи летци. Оказва се, че летището е построено невероятно перспективно. То остава напълно използваемо чак до появата на реактивните самолети.
С всяка изминала година оживлението на летище Божурище нараства. Пространството се оглася от мощния рев на излитащи и кацащи аероплани. Хората, които живеят наоколо, привикват с този шум, който ще ги съпътства десетки години напред. А летището става източник на препитание на много от местните жители и притегателен център на заселници. Ньойският договор от 1919 г. лишава България от правото да притежава бойна авиация. Всички български бойни самолети трябва да бъдат унищожени. Жестокостта на победителите стига дотам, че те искат летище Божурище и работилницата да бъдат сринати със земята, а летателното поле разорано. Но Симеон Петров, който има сериозни познанства сред висшите авиационни командири на французите, успява да спаси летище Божурище от разрушаване. Победителите дават съгласие сградният фонд и летателното поле да бъдат съхранени и да се използват от българския аероклуб.
Летище Божурище остава като гражданско. Скоро различни авиокомпании започват да го използват при полетите си по трасетата към Азия и Африка. Така мрежата от въздушни линии, започнала да оплита Европа, обхваща и България. През 1930 г. е построена масивна сграда с приемна за пътниците, митническо бюро, административни помещения и канцелария на полицията. На фасадата на първата българска аерогара с едри букви на кирилица и латиница е изписано СОФИЯ.
Средствата за масово осведомяване по онова време и най-вече списание "Летец" дават обширна информация за всички самолети, идващи и отлитащи от Божурище. За популяризиране на въздухоплаването у нас на летище Божурище редовно се провеждат въздушни празници. На 17 април 1933 г. се състои полско-българско въздушно тържество. На 20 и 21 октомври 1934 г. е организирано първото празнуване на Деня на българското въздухоплаване. По случай международната въздухоплавателна изложба от 7 до 28 юни 1936 г. са проведени въздушни демонстрации и любителски полети.
Летище Божурище заедно с цялата страна преживява един незабравим миг. Мигът на възраждането на българската военна авиация. На 27 юни 1937 г., без да чака отпадането на ограниченията от Ньойския диктат, цар Борис III връчва бойните знамена на новосформираните въздушни полкове. От този ден Божурище отново е и военно летище.

www.ekatte.com/%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%82-%D1...